Усещаш Ли Сърцето Ми?. Andrea Calo'Читать онлайн книгу.
така си мислех. Не ми се щеше някой непознат да ме върне в миналото чрез глупавия въпрос „Откъде си?“, чийто отговор със сигурност не интересува никого. Не я погледнах повече. Затворих очи и потънах в гъстата мъгла на мислите ми, изгубена в поредица от картини, които рисуваха неволни изражения по лицето ми. Това събуди любопитството й и тя реши, че лицето ми е по-интересен спектакъл за гледане, защото в крайна сметка това, което се изреждаше зад прозореца, беше просто статичен пейзаж, който тя вече беше виждала многократно през живота си. Сподели ми го няколко месеца по-късно, след първата ни среща в онзи вагон, когато вече бяхме станали добри приятелки. Влезе контрольорът и поиска билетите ни, така бях принудена да отворя очите си. Погледнах я, тя ме погледна. Започнахме да си говорим някак различно, без поздрав, без неуместни въпроси, нищо такова. Тя говореше така, сякаш ме познаваше наистина отдавна. Докато говореше продължаваше да дъвче дъвка, без да й пречи. Аз никога не успявах да върша две неща едновременно без да сгреша, докато за нея изглеждаше напълно нормално.
«Ти наистина си странна».
«Какво ви кара да мислите, че съм странна?».
Тя поспря за миг, за да обмисли и после продължи.
«Седиш си съвсем сама и тихо, и си мислиш за кой знае какви неща. В крайна сметка, във влак сме».
«Какво от това? Само защото сме в един и същи влак, трябва да си говорим ли?».
Сякаш това я срази и за малко напусна играта, без обаче да спре да ме наблюдава. Не се беше отказала, опитваше се да открие следващата си тактика за атака. Откъснах поглед от лицето й и се престорих, че гледам през прозореца, без обаче да забележа нещо конкретно. Каквото и да е, нещо произволно щеше да бъде по-добро, стига да не бяха очите й.
«Какво виждаш?».
«Моля?».
«Попитах какво виждаш през прозореца?».
«Гледам полетата».
«Гледаш полетата, добре. Но какво виждаш?».
«Когато гледам полетата, виждам полетата!».
«Логично».
«Струва ми се глупаво дори да се пита, не смятате ли?».
«Ах, не знам. Много често това, което виждаме, не е това, което гледаме. Или поне за мен не е така».
Този път тя отбележи точка, отбележи една точка, която ужасно много ме нарани. Погледнах я, поразена и без желание да отговоря. Може би желанието ми да избягам нямаше да послужи за нищо, разбрах, че дори бягайки с големи крачки от миналото ми, щях да попадна в едно настояще и едно бъдеще с подобна картина. Наведох очи и сключих ръце, поставяйки ги на коленeтe си, добавяйки нюанс на примирение в падението си и в очакване противникът ми да ме помилва, за да ме довърши както би сторил гладиаторът на арената, след като е получил разрешение от императора и така да задоволи жаждата си кръв. Този път императорът ме помилва, палеца му беше посочил нагоре, тълпата не крещеше, защото не виждаше кръв да излиза от телесата ми, разрязани от метала на сабята, за да спрат сърцето ми и да ме изтрият напълно от света на живите. Гладиаторът, моят противник, беше протегнал ръката си, за да ми помогне да