Заливът Кисмет. Dawn BrowerЧитать онлайн книгу.
Тя разкопча ризата му и я свали. “Всъщност ще е приятна промяна.” Очите му се затвориха и той падна отново на леглото.”
Лейлия въздъхна и вдигна крака му горе на леглото, за да му е по-удобно, след което дръпна одеялото върху него. Тя започна да си тръгва, но той я извика, преди да стигне много далеч. “Не си тръгвай,” помоли я той. “Остани при мен.”
Тя се вгледа в него, а очите му изразяваха нещо, което тя не можеше да си обясни. Не беше нормално за него да я умолява по този начин. Имаше капчица тъга в очите му, която тя не искаше да вижда. “Добре,” съгласи се тя. “Поне докато заспиш.”
“Ще взема това, което мога да получа,” – промърмори той.
Лейлия се вмъкна в леглото с него и отпусна глава на рамото му. Усещането беше приятно. Не беше първият път, когато тя направи нещо подобно, но този път изглеждаше някак по-интимно. Той обви ръка около нея и я притисна по-близо до себе си. “Обичам те,” каза той под носа си. След това притисна за кратко устните си върху нейните и повтори, “Винаги съм те обичал.”
Сърцето и подскочи за кратко. Със сигурност не го е казал в романтичен смисъл. Дали? Защото ако го е направил, тогава може би съдбата се е намесила и я събра заедно с мъжа, когото обичаше. Беше крайно време…
ГЛАВА ПЕТА
Слънчевата светлина преминаваше през прозореца и се отразяваше върху лицето на Наш. Той трепна, сякаш го изгаряше през затворените му клепачи. Главата му тежеше толкова много, все едно има поставени един тон тухли върху нея и малко барабанистче свиреше неприятна мелодия доста дълго време. Съжаляваше за изпитото уиски. Той се опита да се раздвижи, но нещо или по-скоро някой беше притиснат към него. Наш се страхуваше да отвори очи и да разбере че е направил друга грешка, за която ще съжалява.
“Знам че си буден,” каза Лейлия. Гласът й бе дрезгав, най-вероятно от съня. “Дишането ти се промени.”
Какво правеше Лейлия в леглото с него. Какво, по дяволите, се случи снощи. Много от това беше неясно. Последното нещо, което успя да си припомни, беше че гледа хвалебствения задник на Гавин по телевизията, докато започваше да пие уискито от бутилката. “Не искам да си отварям очите.” Гласът му звучеше дрезгаво, а гърлото му беше пресъхнало от алкохолното напиване.
“Така става когато прекалиш.” Лейлия се изкиска тихичко.
Цялото тяло го болеше, но смехът й беше музика за ушите му. Това по някакъв начин спаси душата му. “Мъдри думи, които бих могъл да използвам доста преди да отворя тази бутилка уиски. Сега трябва да платя цената за глупостта си.” Наш въздъхна. “Имам нужда от кафе.” Той също така нямаше желание да се раздвижи—fпоради две причини: всичко го болеше, а тя се беше сгушила до него. Беше едновременно и ад и рай.
Каквото и да е направил за да я заслужи до себе си, надяваше се да може да го повтори. Обикновено съдбата не беше на негова страна с нищо относно Лейлия. Добре, това не беше съвсем точно. Тя остана в живота му —като негова приятелка. Той искаше много повече от това с нея.
“И аз мога да изпия една чаша,” каза тя. “Ще направя и за двамата. Остани