Ндура. Дете На Дъждовната Гора. Javier Salazar CalleЧитать онлайн книгу.
я сготвя, защото това щеше да разкрие моето съществуване и местоположение, така че трябваше да я ям сурова. Погледнах кървавото месо с тревога. Отрязах голямо парче и го сложих в устата си. Ако животните се хранеха със сурово месо, и аз можех да го направя. Сдъвках няколко пъти и изплюх всичко. Беше отвратителна! Имаше консистенцията на пластмаса, сякаш се опитвах да ям някоя от куклите на сестрите ми или полуизхабен хрущял. Винаги съм харесвал добре опеченото месо, никога не бих могъл да го ям недопечено и още по-малко по този начин — напълно сурово. Това, което винаги ме е отвращавало най-много, бяха нещата с консистенцията като на това месо: недопечената пилешка кожа, бекона, шкембето...
Тотално разочарован взех всички останки от змията и тези от храната си и ги зарових. След това сложих малко листа отгоре, за да ги скрия по-добре. Каква е ползата от възможността да намеря храна, ако не можех да я ям? Да рискувам да бъда ухапан от змия и да умра? За какво? Освен това имах проблем с водата. Трябваше да намеря нещо, защото все още бях ужасно жаден и ми бяха останали само две безалкохолни. Паднах на земята, потейки се изобилно от усилията, положени за улавяне на змията. Победен, изпих едно от двете безалкохолни и захвърлих кена. Нека ме открият, в крайна сметка е по-добре да умреш разстрелян, отколкото от глад, отнема по-малко време. Освен това, бях разпръснал змийски черва в радиус от два метра. Сбогом на победителя, сбогом на носещия оцеляването в кръвта си, привет на провалилия се, който щеше да умре в една дива градина. Заслужавах си го, така че не можех да се оплача. Бях убил двамата си най-добри приятели. Във всеки случай знаех, че бях гледал нещо по телевизията за водата в дъждовната гора, спомних си, че бяха казали, че е лесно да се намери едно място по определен начин, но не помнех къде.
Известно време, което не засякох, останах там, седнал на земята, с ръце, опрени на коленете и с наведена глава, с блокирал мозък, поддавайки се на момента. Примирение, конформизъм, изоставяне, отказ от живота. Самолетната катастрофа със смъртта на Алекс, гледката как застрелват Хуан, еуфорията със змията и последващото разочарование, изтощението, сънят... Твърде много неща практически за двадесет и четири часа, твърде много силни емоции. Защо Хуан трябваше да е толкова глупав и да хукне да бяга по този начин? Защо ме беше оставил сам? Поне щяхме да сме там двамата и всичко щеше да бъде различно, но не, трябваше да се опита да избяга така, така... Исках да се прибера у дома, да затворя очи и когато ги отворех, да бъда в леглото си и всичко това да беше било един по-реалистичен кошмар от обикновено, лош сън като всеки друг, анекдот, който да разкажа, когато се видех следобед с моята приятелка и приятелите ми. Започнах да плача, но почти никакви сълзи не паднаха от очите ми.
Изгубен, обезкуражен, разочарован и припаднал от умора и сън. Не знаех какво да правя. Накрая просто по инерция зарових кена, който бях изхвърлил, и станах, за да продължа пътя си, макар сега да вървях с много по-спокойни темпове, оставяйки се на течението,