Звездна ескадрила «Омега». ЗохраЧитать онлайн книгу.
не само сигнала и структурата, но и взаимодействието им с фундаменталната тъкан на самата реалност около Сириус Б – квантовата пяна, фоновия шум на Вселената. Търсеше не съобщение, а контекст.
И тогава, сред океана от данни, тя го видя. Прозрението дойде не като ясен отговор, а като внезапно осъзнаване на погрешния въпрос. Те търсеха *източник*, търсеха *разум*, който изпраща съобщение. Но грешаха.
– Адам… – Гласът ѝ беше тих, почти шепот, но в него имаше такава интензивност, че капитанът веднага се обърна към нея. Тя стоеше пред холографската конзола на „Архимед“, която показваше не сигнала или структурата, а сложна визуализация на самото пространство-време около бялото джудже. – Мисля, че разбрах.
– Какво, Ева? Откри ли кой или какво го изпраща?
Тя поклати глава бавно, погледът ѝ все още вперен в данните. – Никой не го *изпраща*, Адам. Не и в смисъла, в който си мислим. Сигналът… той не е съобщение. Той е… проявление.
– Проявление на какво?
– На самата Вселена. На нещо фундаментално. – Тя посочи към сложните модели на екрана. – Тази структура около Сириус Б… тя не генерира сигнала. Тя действа като гигантска антена, като… като космически резонатор. Тя улавя и усилва нещо, което винаги е било там, но е твърде слабо, твърде… базово, за да го засечем директно. Нещо като фоновия шум на сътворението.
Адам се вгледа в нея, после в екрана, опитвайки се да проумее мащаба на думите ѝ. – Фоновия шум? Като реликтовото излъчване?
– Много по-дълбоко от това. Не просто остатък от Големия взрив. Това е… сякаш самата тъкан на пространство-времето вибрира. Сякаш Вселената има свой собствен основен тон, своя собствена безкрайна симфония. И тази структура, по някаква причина, резонира с нея точно тук, правейки я „чуваема“ за нашите инструменти под формата на този сигнал.
Тя се обърна към него, а в очите ѝ се смесваха страхопочитание и интелектуална възбуда.
– Сигналът, който преследвахме… той не е гласът на извънземна цивилизация. Той е ехо. Ехо от нещо безкрайно. Самата същност на сигнала е… безкрайността.
На мостика на „Омега“, под бледото сияние на мъртвата звезда Сириус Б и обгърнати от пулсиращата енергийна структура, екипажът стоеше на прага на откритие, което надхвърляше всичко, за което бяха подготвени. Те не бяха намерили извънземни. Бяха се докоснали до пулса на самата Вселена.
Глава 4: Ехото на безкрайността
Думите на Ева увиснаха в тишината на командния център, тежки и изпълнени със смисъл, който едва започваше да прониква в съзнанието на присъстващите. "Ехо от нещо безкрайно." Това не беше откритието, което очакваха. Не бяха кораби, градове или странни форми на живот. Беше нещо далеч по-фундаментално, по-всеобхватно.
Холографското изображение на пулсиращата енергийна структура около Сириус Б сякаш придоби нов смисъл. Вече не беше просто загадъчен феномен, а прозорец към самата основа на реалността, видимият отпечатък на нечуваема космическа музика.
Адам