Звездна ескадрила «Омега». ЗохраЧитать онлайн книгу.
да останем. Но помисли за мащаба. Това не е просто сигнал, това е фундаментално откритие за природата на съществуването. Човечеството трябва да знае. Научната общност трябва да преосмисли всичко в светлината на това. И нека не забравяме – продължи той, поглеждайки към Иванова, – все още не знаем какво точно представлява тази структура и дали има някакви дългосрочни ефекти от близостта до нея или до самото ехо. Рискът да останем тук за неопределено време е твърде голям, когато вече държим в ръцете си най-важното откритие в историята.
Настъпи мълчание, докато всички осмисляха думите на капитана. Той беше прав. Тръгнали бяха да търсят извънземни цивилизации, да отговорят на въпроса "Сами ли сме?". Вместо това бяха намерили отговор на много по-дълбок въпрос – каква е фундаменталната природа на самата Вселена.
Ева въздъхна, борейки се с разочарованието на учения, който трябва да напусне лабораторията си точно в момента на най-големия пробив. Но разбра логиката на Адам.
– Добре, капитане – каза тя тихо. – Ще съберем всички данни, ще направим последни сканирания на структурата и ще подготвим пълен доклад. Но се надявам, че ще се върнем.
– Ще се върнем – обеща Адам. – Но първо, трябва да споделим това със Земята. Трябва да осмислим какво означава да си част от вселена, която не просто съществува, а… резонира.
Той се изправи. – Навигатор, започнете изчисления за обратен курс към Сол. Командир Иванова, подгответе кораба за хиперпространствен скок. Научен екип, имате 12 стандартни часа да архивирате всички данни от последните сканирания.
Заповедите бяха ясни, рутинни, но този път носеха тежестта на променена реалност. Докато "Омега" бавно започваше да се отдалечава от сияещия воал около Сириус Б, екипажът гледаше към екрана не просто с любопитство, а с новопридобито страхопочитание. Те не носеха със себе си доказателство за извънземен живот, а нещо много по-дълбоко – знанието, че са чули шепота на безкрайността, ехото на сътворението, отекващо в тъмнината между звездите. Пътуването към дома започваше, но те вече не бяха същите. Вселената никога повече нямаше да изглежда по същия начин.
Глава 5: Отпечатъкът на безкрайността
Обратният път през хиперпространството беше различен. Предишната трескава възбуда от преследването на неизвестното беше заменена от тиха, почти благоговейна интроспекция. Коридорите на „Омега“ бяха по-тихи, разговорите в столовата – по-задълбочени. Екипажът, всеки по свой начин, обработваше невъобразимото откритие. Те бяха надникнали зад завесата на познатата реалност и бяха видели не извънземни очи, а фундаменталния пулс на космоса.
Ева Роуз прекарваше часове, взирайки се в архивираните данни от енергийната структура и ехото, но вече не с погледа на учен, търсещ само обяснение, а с този на философ, съзерцаващ безкрайността. Дори прагматичният капитан Адам Корсаков често биваше заварван да гледа през панорамните илюминатори към размазаните цветове на хиперпространството, сякаш опитвайки се да долови